نشيد البحر والنار/ إباء إسماعيل/ الترجمة البلغارية

Песента на морето и огъня

Иба Исмаил- Египет

Превод: Абдулрахман Акра
------------------------------

Кой запали огъня в моето тяло?
И кой във водата огъня запали!
Ето ме... замаяна чайка.
Вися като плод, в облаците е расъл.
Блестя
между облака и облака
и между мрака и мрака
като фенер на светлина.
Ела,
вземи от моята душа
едно лале за вятъра.
Вземи страстта от моите очи
като светлина за пясъка
и за пустинята.
Ето болките на света –
събраха се в сърцето
и огънят на носталгията ме гори
сутрин
и вечер...
Моите дни
са море от тежки моменти,
а аз,
все още не съм научила
как да премина тези груби вълни
и да се боря
с чудовището на носталгията,
което е навсякъде.
А моята светлина
е роза на любовта.
Засаждам я във вятъра,
за да запълни душата на вселената
и да ме залива с аромат и чистота.
Ето ме през нощта -
отварям книгата на страстта,
за да чета нейната светлина
и как пеят хорово в сърцето
врабчетата на водата,
и как летят на хоризонта...
Главата ми е като земята -
върти се
и очите ми са два фенера,
които се разтварят в мрака
или се занимават
със скритата в душата
страст,
за да заплитат чупките на светлината
и сините песни на морето.
Като земята се върти.

Сърцето ми залита
като платно,
носено от вълните към брега,
където принца на светлината
спи
на тревата на детството си,
за да кръжат пеперудите на веселието
над ръцете му.
Земята
плува в море от зеленина
и вдига своите ръце-дървета,
за да погали
тайните на водата...

Главата ми
е като земята –
върти се...
А сърцето ми
разперва над сънищата
своите крила
и върви...
А аз
се люлея
между тях...

نشيد البحر والنار
للشاعرة السورية: إباء إسماعيل
ترجمة: د.عبدالرحمن أقرع
-------------------------------------------
مَنْ أشعلَ،‏

في جسدي النّارَ‏

ومَنْ أشْعلَ،‏

في النارِ الماءْ؟‍!...‏

ها أنذا... نورسةٌ ولْهى،‏

أتدلّى كالثمرِ النابتِ‏

في الغيمِ‏

وأسطعُ،‏

بين العتْمةِ‏

والعتمةِ‏

قنديلَ ضياءْ...‏

يا موجَ البحرِ‏

تعالَ‏

وخذْ من روحي،‏

زنبقةً للريحِ‏

وخُذْ من عينيَّ الشوقَ‏

ضياءً‏

للرمْلِ‏

وللصحراءْ!..‏

ها وجعُ الأرضِ‏

تكوَّمَ في القلْبِ‏

وها نارُ الغربةِ،‏

تحرقني:‏

صبحاً‏

ومساءْ....‏

أيامي،‏

بحرٌ من لحظاتٍ قاسيةٍ‏

وأنا،‏

لمْ أتعلّمْ،‏

أنْ أعبرَ‏

هذا الموجَ القاسي‏

وأقاومَ،‏

وحشَ الغربةِ‏

يقْبعُ في الأشياءْ...‏

وضيائي،‏

وردةُ حُبٍّ‏

أغرسها في الريح‏

لكي تملأَ روحَ الكونِ‏

وتغْمرني عطراً‏

ونقاءْ...‏

ها أفتحُ في الليلِ‏

كتابَ الشوقِ‏

وأقرأُ أسْرارَ النورِ‏

وكيفَ تُغرّدُ،‏

في القلْبِ‏

عصافيرُ الماءِ‏

وكيفَ تُحلّقُ،‏

في الأمداءْ؟!...‏

رأْسي كالأرضِ‏

تدورُ‏

وعينايَ سراجا ضوءٍ‏

يفْتتحانِ العتْمةَ‏

أوْ ينْشغلانِ‏

معَ الشّغفِ الكامنِ‏

في الروحِ،‏

بنسْج عناقيدِ الضوءِ‏

وأغاني البحرِ‏

الزرْقاءْ!...‏

رأسي كالأرضِ‏

تدورُ‏

وقلبي يترنّحُ،‏

مثل شراعٍ‏

يا موجَ البحْرِ احْملْني،‏

نحو الشاطئِ‏

حيثُ أميرُ الضوءِ‏

ينامُ على عشْبِ‏

طفولتهِ‏

فتحومُ فراشاتُ الغبطةِ‏

فوق يديهِ‏

وحيثُ الأرضُ،‏

تغطُّ‏

وتسْبحُ في بحرِ‏

الخضرةِ‏

وَهْيَ تمدُّ يديها‏

منْ شجرٍ‏

لتلامسَ أسْرارَ الماءْ!..‏

رأسي كالأرضِ‏

تدورُ‏

وقلبي،‏

يُغمضُ فوق الحلمِ‏

جناحيهِ‏

ويمضي...‏

وأنا،‏

أتأرجحُ بينهما‏

مثل فضاءْ!!...‏